Гари Невил, капитана

N2
Пост: Защитник
Дата на раждане: 18.02.1975 г.
Националност: Англичанин
Височина: 180 см
Предишен отбор: няма
Дебют за Юнайтед: 16.09.1992 срещу Torpedo Moscow

Мачове: 453
Голове: 7



Гари Невил: В Юнайтед играех с брутални животни

Феновете на Манчестър Юн обожават Гари Невил. Не само защото той мрази ливърпулци. Невил е безмилостният господар по десния фланг на "червените дяволи", тарторът на отбора, който опитва да прекъсне серията от титли на Челси. Ако Юнайтед успее, това ще бъде първият трофей на Гари Невил като капитан на родния отбор. Пътят му до капитанската лента изобщо не е бил покрит с рози, става ясно от неговата изповед пред "Дейли Мейл".

Когато спра да играя, ще се наслаждавам да пътувам из Европа, за да гледам с приятели Манчестър Юн. Има ли нещо по-хубаво от това да гледаш любимия си отбор, докато си пиеш бирата, а после да излезеш и да хапнеш нещо? Да ги критикуваш, когато паднат, и да скачаш истерично, ако са били във важен мач.
Когато спечелихме КЕШ, на "Дийнсгейт" (трибуна на "Олд Трафорд") съм виждал мъже да крещят истерично с изпъкнали вени по врата. Нищо в живота им не ги е карало преди да правят подобно нещо. Оттогава те не са имали и друг повод да го направят отново. Днес можеш да хвърлиш 30 кинта за нищо, за някаква абсолютна глупост. Или можеш да си купиш с тях билет за "Олд Трафорд" и да присъстваш на най-забележителното шоу в живота си, докато гледаш Манчестър Юн.
Винаги съм казвал на младите играчи, че докато гербът на този клуб стои върху екипа ти, значи всичко с тях е окей. Денят, в който сваля емблемата на Юнайтед от гърдите си, ще бъде най-тъжният в живота ми. Не мисля, че някога бих изпитъл подобна тръпка, ако бях играл за някой друг клуб. Не искам да кажа нищо лошо за останалите, но целия съм пропит от Юнайтед, защото тук изкарах по-голямата част от живота си. Не съм толкова наивен да мисля, че на света съществува само този отбор. Барселона, Реал М, Ювентус, Милан и Байерн имат всичко, за да считат себе си за част от елита. Същото важи за Ливърпул и Манчестър Юн.
Това са единствените клубове с истинска история и традиции.
Те имат безброй привърженици по целия свят. Всички останали се опитват, но не могат да станат като тях. И никога няма да успеят.
Великите клубове могат да имат лоши сезони, дори лоши десетилетия, но никога няма да бъдат изоставени или забравени. Това може да изглежда като подценяване от моя страна на останалите, но е абсолютната истина. Знам го от личен опит, защото бях свидетел на изкачването на Юнайтед от дъното. Не съм израснал, гледайки само как Юнайтед печели титли, но това не ми попречи да обичам и да подкрепям по-малко този клуб. Винаги съм изтъквал това пред феновете, когато ме питат кой бил собственик на клуба, кой бил директор или председател на борда. Когато си на 5 или 10 години и стъпиш за първи път на този велик стадион, ти не си задаваш въпроса кой притежава всичко това или кой стои в директорските ложи. Просто се влюбваш в играчите с червени екипи, които властват на този прекрасен терен. Това е, което те привлича в клуба и те кара да си кажеш: "Това са моите хора." Това е усещане и привързаност, които остават за цял живот.
Мениджърите са нещо важно, също и директорите и играчите, но всички ние идваме и си отиваме. Това, което те грабва, е разходката из стадиона, неговите размери - изпитвам страхопочитание към това място. Обичам всичко тук - емблемата, историята. Може да обожаваш някой от играчите, но дълбоко в себе си знаеш, че някой ден той ще си тръгне. Затова винаги съм казвал, че хората в един клуб са там, за да му служат.
В Юнайтед можеш да откриеш хора, които бяха сигурни, че няма да изграя и 50 мача за клуба, да не говорим за 500. Прекарах повечето си години като тийнейджър в очакване да ме отхвърлят. Все още си спомням колко шокиран останах, когато ме избраха сред 16-те деца от 200 кандидати в отбора до 11 години. Това писмо, пристигнало по пощата, беше най-невероятното нещо, което съм получавал през живота си. Продължавам да се чудя защо ме викаха всяка следваща година и лично за мен отговорът винаги е бил отношението, което демонстрирах.
Ако тренировката бе от 17 ч., аз бях там в 16,15 и блъсках топката в стената. Знаех, че трябва да го правя, защото виждах на какво са способни местните момчета Пол Скоулс и Ники Бът, когато бяха на 13 г. После при нас дойдоха и хлапета, които не са от Манчестър - Дейвид Бекъм, Кийт Гилеспи и Роби Савидж. Тогава играех като халф и си мислех: "Не съм толкова добър като тия. Даже не съм близо."
Хората смятат, че карирата ми във футбола е дошла наготово. Те не виждат препятствията, които трябваше да преодолея, и забравят, че дузина други играчи не успяха да се справят.
Ако не си най-талантливият играч на света, трябва да спринтираш яко, за да си на ниво. Налага се да правиш жертви.
Когато на 16 години завърших училище, нарочно реших да скъсам с всичките си приятели.
Изглеждаше брутално и много егоистично от моя страна, но знаех, че те ще правят всички онези тийнейджърски глупости, в които не биваше да се набърквам. Става дума за излизанията, дори да е за по няколко бири.
Винаги ще си спомням думите на баща ми: "Ще ти трябват две години, за да покажеш какво можеш. Никога не поглеждай назад с мисълта какво е трябвало да направиш по-добре." Медалите, които спечелих, са нещо велико, но най-невероятното е, че повече от 10 години делях една съблекалня с 6 от най-добрите си приятели и брат ми. Знам, че звучи като клише, но изживях детската си мечта.
Имало е мачове, в които можех да се представя и по-добре, срещи, в които да допусна по-малко грешки, но едно нещо мога да кажа за себе си: от 16 до 31 години дадох всичко, на което съм способен. Знам, че точно това се очакваше да направя, но имаше и много играчи, които се провалиха, защото не бяха достатъчно прилежни. Всички те бяха по-талантливи от мен.
Випуск 1992 г. на академията ще остане легендарен в историята и това не е самохвалство. В него бяха Райън Гигс, станал капитан на Уелс; Дейвид Бекъм, капитан на Англия; аз с над 80 мача за националния отбор; Пол Скоулс, един от най-великите в историята на Юнайтед; Ники Бът, спечелил 6 титли във Висшата лига; а също и брат ми Фил.
Това бе страхотен пробив, който едва ли ще се повтори в близките 50 години. Освен нас шестимата всички останали продължават да играят или да работят във футбола. Роби Савидж и Кийт Гилеспи също стигнаха до националните си отбори.
Попаднахме в сурова школа. Треньорът ни Ерик Харисън беше твърд с нас, мениджърът също, а после ставаш част от първия тим и там те чакат типове като Ерик Кантона, Марк Хюз, Рой Кийн и Пол Инс.
Ако си мекушав, няма как да оцелееш в такава компания.
Винаги съм твърдял, че те ни възприемаха като заплаха, защото от малки свикнахме да побеждаваме. Всички те вече имаха медали и се страхуваха, че някаква банда младежи ще ги изхвърли от играта. Петер Шмайхел редовно ме пляскаше зад врата. На тренировки хващаше центриранията ми с пълно безразличие, сякаш искаше да ми каже: "За нищо не ставаш." Чак след 3-4 г., той дойде при мен и ми призна: "Ти ми доказа, че греша." Това са уроци, които хората не могат да видят.
Още си спомням как Стив Брус щеше да ме разкъса на парчета в съблекалнята на "Елънд Роуд", а Марк Хюз веднъж скочи да ме бие, защото не съм подал в коридор. Кантона редовно ме гледаше втренчено и аз се разхождах с наведена глава, а Кийно и Инси нещо ми ръмжаха насреща. И всичко това, преди да застанеш пред мениджъра. Минах наистина тежка школа, но това е най-доброто обучение, което можех да изкарам.
Някои от хората в съблекалнята бяха истински животни. За да бъда честен, те изобщо не бяха най-приятните хора, с които съм играл. Изискваха страшно много от мен и бяха адски агресивни. Или свикваш с това, или си тръгваш, трябваше да мине време за да преодолеем това.
Понякога те бяха прекалено брутални. Днес много рядко можеш да видиш подобно отношение. Съвременните играчи като цяло са по-технични, но и по-чувствителни. Да не говорим за чужденците, които едва ли очакват да дойдат тук и да им крещят в лицето.
Моята кариера започна в най-подходящия момент. Имам предвид, че парите във футбола скочиха в небето. Няма да се извинявам за това, но когато започнах, парите не бяха на първо място. Подписах първия си договор на 16 години и той ми осигуряваше 29,50 паунда на седмица за следващите 2 години. Така че не съм започнал заради парите. Дойдох в Юнайтед, защото исках да играя футбол и обичах този клуб.
На 18 получавах 210 паунда на седмица и вече играех за Англия. Даже ми даваха по 20 паунда отгоре, когато имах мач в националния. После ми вдигнаха заплатата до хилядарка на седмица, но това не ме направи различен човек. След това клубът ми предложи по 5000 и аз какво? Да откажа ли?
Знам, че през 60-те футболистите са получавали колкото един водопроводчик или електротехник, но сега времената се промениха и трябва да оценим, че нашата професия ни осигурява висок стандарт. Приемам обаче, че високите заплати, вниманието на медиите и статута на суперзвезди създадоха пропаст между работническата класа и футболистите от нейните среди.